Пешеходната пътека до Театър „София“. Пресича начална учителка с петнайсетина деца. „Хайде по-бързо, че знаете ли колко хора блъскат на пешеходни пътеки“, казва им тя и децата се точат един по един, в редица, докато се разминавам с тях.

Бул. „Сливница“. Нощта между 7 и 8 май. 18-годишен ученик блъска момче и момиче на пешеходна пътека с около 80 км/ч. Убива ги. Имал е повече от 200 метра да спре, откакто те са стъпили върху пешеходната пътека.

В следващите дни в телевизионните студиа обичайните говорещи глави – експерти, коментатори, политици, инфлуенсъри – непрестанно коментират случая. Изнася се информация: адвокатът казва, че шофьорът бил твърде зает да гледа мигащите жълти светлини на светофара, както и че бил заслепен от движещи се срещу него коли, които карали на дълги светлини. А и не гледал с каква скорост се движи. Очевидци допълват, че не са чули шум от каквито и да било спирачки. Всъщност спирачен път изобщо няма.

Паралелно с това върви обичайният фонов шум, в който се изнасят шокиращи данни за пътната обстановка в София. Само за месец на бул. „Сливница“ са били засечени над 13 000 нарушения на скоростта, като най-бързият „герой“ е карал със 148 км/ч. За месец на „Околовръсното шосе“ над 60 автомобила са засечени да карат с над 200 км/ч. В София и в страната има твърде малко стационарни камери, които да засичат скоростта на пътя. В столицата те са 3 на брой и обикновено представителите на институциите, политиците и журналистите не спират да повтарят къде са, за да могат и начинаещите шофьори да ги запомнят. Мобилните камери са няколко пъти повече, но това не е кой знае какъв плюс. В София твърде малко екипи на КАТ излизат на пътищата, особено в малките часове

От ръководството на Столичния общински съвет за пореден път предлагат общинските камери, 600 на брой, да бъдат използвани от КАТ (вече бил подготвен законопроект за това), удобно забравяйки, че сегашните общински камери не могат да засичат скорост.

И какво от това от всички приказки, като всички знаем какви са основните проблеми:

Гонките

Всички сме виждали и чували гонките в центъра на града. Редица улици отдавна са превърнати на писти от безотговорността, мачовщината и свещената връзка на батките и каките с техните автомобили. Живеещите около тези писти имат щастието по цели нощи да слушат песента на колелетата. Това явление се предава през поколенията и се ползва със статута на изконна мутроидна традиция. Ние можем да говорим, можем да чертаем карти, с които нагледно да показваме опасните булеварди. Можем да размахваме червени флагчета, да крещим за уволнения и оставки. Но резултатът е нулев.

Графика на деня: Булевардите писти и катастрофите в София

Опитвали ли сте се да попитате някой катаджия защо не е направил нищо, като току-що поредният пилот е минал под носа му със сто и петдесет? Чуйте го, чуйте го: той не може да направи нищо или нищо не е видял, не е чул, затова не носи отговорност.

Участник в група за движението по пътя София – Самоков във „Фейсбук“ качва клипче с камикадзе, което се движи с рискова скорост, изпреварва рисково и наказанието му се разминава. Немалка част от хората, коментиращи под поста, наричат качилия клипчето „доносник“ и се впускат в хвалби за майсторлъка на шофьора.

Какво става след поредната, силно отразена в медиите, катастрофа, завършила с поредната смърт? София се оказва обсадена от катаджии. И като се започнат едни глоби за забавени годишни технически прегледи, каране със зимни гуми през лятото и пр. Заловен е и някой и друг каращ на градус или с наркотични вещества в кръвта шофьор. След три-четири седмици извънредното положение свършва и всичко продължава постарому. Значи хора има, изглежда липсва желание. Обаче най-вече липсва спазването на законите.

Закони има, няма кой да ги налага

Ограничението в града е 50 км/ч, с изключение на няколко булеварда, но всички знаем, че е „в реда на нещата“ да караш с превишена. (Впрочем аз съм от идиотите, които спазват ограниченията и отнасят безброй псувни, както и упреци, че „ако не се движиш със скоростта на потока, създаваш по-големи опасности за другите шофьори“.) На магистралата можеш да летиш с 200 км/ч и да се залепваш на два метра зад нещастника, който пъпли пред теб с под 130, че и да му мигаш и да му бибипкаш.

Всичко е улеснено от откровеното нежелание да се оправят бъговете в системата: например да се съгласуват камерите на пътната полиция, на тол системата и на общините. Но и да се съгласуват камерите, каква полза, като едва една трета от превишилите скоростта получават глобите си и ги плащат. Другите минават метър.

Превенцията

Ето, в Кресненското дефиле пътното платно беше разделено от колчета и колкото и да негодуват пилотите или обикновените майстори на шофьорлъка, катастрофите драстично спаднаха. Може би докато се научим как да глобяваме и да прилагаме санкциите бързо, за да имат ефект, и докато чакаме пътните полицаи да се събудят, трябва да осеем софийските булеварди със спящи полицаи? Ще ги махнем, когато дресираме шофьорите. Но и превенцията на ПТП-тата в България е изрядна като надупчените с кратери пътища.

Корупцията

То и за какъв контрол, за каква превенция можем да говорим, докато катаджията едновременно те заплашва със соленото наказание и прилежно те инструктира как да сгънеш банкнотите, да ги наместиш под шофьорската си книжка и да му ги подадеш с нея?

Лятото на 2020 г. Магистрала Тракия. На връщане от морето. Докато карам със 130 км/ч, ме изпреварва „Ауди“, не особено по-бързо от мен, но не скоростта му е шокираща. Мъжът на седалката до шофьора е вдигнал в ръцете си дете на две или три годинки и се радва ли радва, а необезопасеното дете, с което кой знае какво би се случило при едно по-рязко спиране, почти долепено до предното стъкло, се посвещава в мистериите на българския суициден автомобилизъм.

На оправдаващите всичко с вездесъщия български манталитет, нека да напомним, че отидат ли на море в Гърция, под угрозата на могъщите глоби носителите на този манталитет стават хрисими и благи. Защото там те не могат да се измъкнат от глобите. Така че този манталитет е български само в България.

Фандъкова ще налага мерки за убиване на скоростта по бул. „Сливница“

Да, ама държавата не работи. Така ли?! За да заработи държавата, трябва да заработят институциите. За да заработят институциите, гражданите трябва да упражняват постоянен натиск върху тях. Тъжно, но факт – демокрацията не е някакво перпетуум-мобиле, тя трябва да се задвижва постоянно. Затова и ако искаме институциите да контролират и санкционират нарушителите, както и да им светне, че ако осъществяват превенция, дори ще им се наложи да работят по-малко, трябва да осъществяваме натиск.

Виждам се с приятелка, която от години живее в чужбина. Трябва да отидем от градинката на „Кристал“ до Военния клуб. Тя понечва да пресече жълтите павета в средата между пешеходната пътека и светофара. Аз не се съгласявам. „Хайде де“, кандърдисва ме тя и продължава: „Навремето пресичахме.“ Навремето беше преди двайсет години, тогава бяхме в една по-различна възраст, тогава бяхме по-различни хора. Повеждам я към светофара, където тя с учудване забелязва: „А, то и другите са тук!“ Отговарям ѝ: „Ти не знаеш колко хора блъскат по улиците тук.“ После осъзнавам, че – поне за момент – съм се превърнал в начална учителка. И това е толкова просто и логично.